Обезумялото пиано

под пръстите й глинени

отключи пеещи фонтани

и пръските струяха и се стичаха

към светлите пространства на Язон.

Така и дните й избликваха, избликваха,

и се събираха в мълчанието на камъка.

Жената

хипнотизирана

премина с музиката си

върху руините на свойте къщи

и през гласа на волните тела,

през шепота на зъзнещите листи,

на слънцето през трескавото тяло.

А звуците рушаха бреговете й.

Големите вълни прииждаха като стада акули,

поглъщаха и Планината на Перата,

и Долината на Скръбта, и Времето,

сблъскваха се с облаци, гърла оголили.

Като латерна стара свиреше пианото,

като рефрен от моргата на Бляна,

докато глината червена пръсна на парчета.

Идвам! - пееха клавиши,

и смъртта...