Прегърнах те,

трептящо чудо,

бял призрак, стон от ада,

звънче на шут и кикот на Горгона.

Дочувах те в съня

със плясък на крило,

със змийски съсък, с глас на славей.

В прегръдката ти да умирам бавно,

да се руша в ръцете ти като варовик,

с игли във мозъка жадувах

до дъното да падам – пареща,  пустинна.

И пак да се възземам.

За някаква минута прояснена

лицето ти видях  -  и страшно,  и  красиво...