ИДЕАЛЪТ

 

О, никога такива красавици предвзети,

Скъпернически рожби на век опорочен,

С нозе в ботинки меки и с пръсти в кастанети,

Не биха утолили духа ми изтомен.

 

На Гарвани оставям за всички невъзпети

Чаровности болнави да пее възхитен,

Че аз не ще намеря сред тях такова цвете,

Което да прилича на моя блян червен.

 

Това, което търси духът ми – глъб дълбока –

Сте Вие, леди Макбет, душа в греха жестока,

Блян на Есхил, разцъфнал сред южни ветрове,

 

И ти, о Нощ велика, на Анджело създание,

Излагаща спокойно, във странно съчетание,

Чар, с който ни омайват титани-богове.

В диалог с Шарл Бодлер
по повод на “ИДЕАЛЪТ”

Със Росица съм на глобална сцена,
развили ролите на егоисти –
особеностите на таз арена
шлифоват профила ни на артисти.

Издигаме идеала възвисен,
чрез преструвката на добри и свежи,
защото знаем: светът опорочен
иска и прави хората невежи…

Край мен тихичко пеят нежни каки
и всички сме безкрай, така предвзети,
че някои между тях са същи свраки,
но казваме: о, ние сме поети…

Ала и кой ли пък от нас е осъзнал
равнището на самосъзнание,
което, превърнато във идеал,
гради социално съдържание?

Всички знаем, че светът е осквернен,
че ценностите нови са отнети,
но в душите, всеки със фенер червен,
щрака, във ритъма на кастанети.

Издигнали идеал социален,
летвата се оказва тъй висока
и стихът ми, обявен за банален,
въздиша чрез участта си жестока.

Някой казва:”Туй на какво прилича?
Не виждате ли хората болнави?
Как така реалността се отрича –
във днешно време липсват нрави здрави!

Дайте текст за еротичната леха …
Днеска тя е поетичният ни блян –
тъй ще бъдем много близо до греха
и защо героят да не е пиян?”