СЛЕДОБЕДНА ПЕСЕН

 

Макар че веждите безсрамни

Ти дават вид необясним,

А той не е на серафим,

Магьоснице с очи измамни,

 

Боготворя те, о разблудна,

О моя страст и сатана,

Със обожанието на

Свещеник към икона чудна.

 

Пустиня и гора омайна

Дъх пръскат в твоите коси;

Така държиш главата, че си

Като загадка или тайна.

 

Плътта ти пръска лъх насреща

Като кандилница в олтар;

Ти имаш вечерния чар,

О Нимфо мрачна и гореща.

 

И сок вълшебен от треви

Като плътта ти не опива;

Ти знаеш ласка тъй лъстива,

Че мъртвите ще съживи!

 

Боготворят бедрата твои

Гърба и твоите гърди;

А твойта лен ще подлуди

Бельото в твоите покои.

 

Понякога, за да смириш

Ти яростта мистериозна,

Целувките си, сериозна,

И ласките си не скъпиш;

 

Със саркастичен смях душата,

О, смугла моя, ми раздираш,

След туй в сърцето мое спираш

Взор по-гальовен от Луната.

 

Под твойте чехли със везба,

Под твоите нозе красиви,

Поставям дните си щастливи,

И моя гений и съдба,

 

Душата моя, изцерена

От теб, о цвят и светлина!

Експлозия от топлина

Във моята земя студена!

 

 

Критика на текста на Шарл Бодлер
“СЛЕДОБЕДНА ПЕСЕН”

Открих у тебе кътчето невинно,
не познаващо какво е хорски срам,
но там откривам нещичко наивно,
пречещо на бликнал между нас балсам …

Менталното, с хоризонта обозрим,
преграда прави срещу случки срамни –
в теб кълни душата ти на скерафим,
летящ във пътищата моногамни.

И ето, че стоиш пред мене – будна,
придобила нужното внимание,
в което те съзирам като чудна,
че сме във поле на обожание.

Но аз държа в сърцето нашта тайна,
със проблематиката твърде сложна,
прокарвайки пътека обща – трайна:
до този миг за тебе невъзможна.

Не ти поставям маска на икона,
а “влизам” във тебе като създател
и чувстваш себе си като Мадона,
градейки дух взаимен – на приятел.

Да! Ставащото за теб е загадка
и затова си още някак мудна,
но преживяваш тръпката ни сладка,
а за нас това е реалност чудна.

Кажи, изградихме ли взаимен пулс –
извор на споделена симпатия?
Добре! Той е източник и на импулс,
спиращ наслоената апатия.

Съгласна си, че блика връзка жива –
имаш контрол над чувството взаимно:
тази умножена сила опива,
очертавайки полето интимно.

Всичко туй го изградихме като плод
и ти политна като птица волна,
че във гърдите си сети нов живот,
но често пъти ставаш недоволна!?

Поривът на емоция удържам –
расте, но не давам да ме подлуди,
защото, чрез това, че се въздържам,
акумулирам плам в твоите гърди.

В менталното това е нашта ласка,
която следвам – леко те докосвам,
ала този порив и теб те тласка,
със което чувствата ти миросвам.

Във таз стихия егото раздираш –
имаш качества на истинска жена:
разбираш го, процеса стимулираш,
улавяйки собствената си съдба.

Описан миг – за двама ни потребен,
със всеки час във душите ни расте
и затова твърдим, че е вълшебен,
а той е всъщност нашето дете.

Снощи, когато бяхме под Луната,
сетих порива на твойта топлина –
подхванах разговора за децата:
Луната даде свойта виделина.