Остаряват хора и дървета; падат дни, нощи, листа и дъжд; неизменен в есента и летото, камък, ти стоиш все същ! Нямаш нито жили, нито нерви, нямаш нашата злочеста плът. Съвестта и хилядите червеи никога не те гризат. Ти не си изпитвал още жаждата от която почват вси беди: не грешиш ти никога: не раждаш, пък и сам си нероден. Ти си свят. Не затова ли некога в огнените стари векове от гранит и мрамор е човекът ваял свойте богове? Алена искра, от теб изтръгната, камък, истината в теб прозрях: вечно и светт е само мъртвото, живото живее в грях. 1927 г.

Много, много го харесвам! :)