44 Avenue du Maine 1 Кой случай зъл ме е запратил на този сляп прихлупен двор? Денят е два пъти по-кратък и няма ни едно дърво. Като угаснало огнище наблизо гарата дими и гледа, без да види нищо, прозорецът ми цели дни. Пищят и заминават влакове, безспирно релсите звучат като струни` - и аз съм сякаш от месеци на път. 2 Все този двор и осем реда прозорци от трите страни и никога не ще съгледаш на тях деца или жени. Но днес отрано падна мракът и ненадейно заръмя и влязъл, спря сред двора някой с цигулка и със мушама. И се разля старинна песен, еднообразна като дъжд, до покривите се понесе и секна отведнъж. Той спря. По всичките прозорци стоеха плачещи жени и върху плочите на двора валяха думи и пари: - Ти, който и да си, бездомник или юноша ослепял, защо дойде да ни припомниш жестокия ни дял? Мълчим и денонощно работим, и чакаме по-светли дни, а дните си вървят и ние, кога ще заживеем ний? 1928 Есен на Ке Волтер Изстива медлено кръвта и слънцето изгубва сили; под бързите автомобили изхвръкват птички и листа. Отново скитам аз невесел. Какво ще кажеш ти, сърце? Тя е все тази скръбна есен и тук, в Париж, на Ке Волтер. Картината е все една: вида й тъжен не изменят ни плаващите върху Сена широки маслени петна, ни мостовете, чийто свод е опушван вечно от дима на толкоз много параходи, нито крайбрежната стена, където тоди миг във здрача седи разчорлено момче и гледа как до него скача на две нозе едно врабче. Трепери голото дърво, разтърсвано невем от спазми, и моето сърце е празно като напуснато гнездо. Какво да искам? Вехне всичко: и сенчестите дървеса, и книгите на букиниста. Шуми стъмената река и като времето тече; би казал, с нея ще отплуват стената, зданията, Лувър, момчето, сивото врабче. 1930 НОЩ Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван, неспирен дъжд бразди студените стъкла. Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам през себе си нощта. На срещната врата се спира да отвори един развратник стар с едно полудете; изгрял, угасва с тях и сетният прозорец на стария хотел. Разбит и уморен, нападнат от съня, стражарят най-подир прибира се самотен; остава в мрака зъл едно да бди окото на пътния фенер. Като река лъщи асфалтът под дъжда. Дърветата трептят измръзнали и мокри. Зловещо някъде под някой нисък покрив барабани чадър. При този тъмен звук нощта се сепва сякаш, уплашена сама от свойта пустота, и три пъти по-чер, по-тежък става мракът и мойта самота. 1928 На заминаване Зарад какво да жаля? Нямах любовница, нито познат; вървях и свалях шапка само на ветровете в този град. 1929 ПЪТНИК Ти спираш с твойто пътно наметало, зад теб остава минатия лес; пред лудия ти поглед блясва бяло познатото засне`жено поле. Небето и земята се проникват и ти напразно дириш кръгозор, така дълбок е този стар простор, че ти се иска сякаш да извикаш. Но не извикваш. Радостни очи запираш върху хълма снежен, дето две черни и оголени дървета отлитат в вис като сва стълпа дим. Ти виждаш къщицата си - червена, невям заруменяла от студа, и пиеш въдуха като вода, и на сърцето ти отново става леко. 1930