ЛЮБОВ Над старото тържище ален бе залезът като домат и все тъй строен, все тъй млад стоеше бедният хамалин. Засипваше дрезгавина очите, веждите му вече, но не дойде и тази вечер зеленооката жена, която го веднъж повика с очи, със поглед, без слова и зарад тежкия товар му заплати една усмивка. Да би дошла и тази нощ. . . да би му станала невеста. . . до гроба би я носил весел на гръб в широкия си кош. И всеки гвоздей от обущата му би грял в нощта като звезда, когато долу през града към къщи с нея ще се спуща. Сънуваше ли? Сам в света, хамалинът стоеше влюбен. И мракът от лика му груб бе изтрил и сетната черта. 1927 Пролетна нощ Този пролетен дъжд сякаш пада само дето гори светлина. Колко много трептящи звена над потоците, локвите, вадите! Ето нощ на небесния склон. Опустяха съвсем тротоарите. Мигар цялата нощ ще прекарам под заслона на този балкон? Като струни струите звучат и без полъх, без птици, без ветър се люлеят и пеят дърветата, и светлее вечерният път. Аз забравям и пътя, и хижите; аз забравям скръбта; и една от небето дошла хладина ми измива лицето от грижите. 1926 ПРОЛЕТ Изгубената пролет ще слезе в оня час по белите тополи, по листналия бряст. Ще спре една латерна в безслънчевия двор и дворът ще запее с латерната ведно. В сърцето стигнат - мигом аз ще се отрека от учените книги, от тясната яка. И отведнъж ще снема вси свои имена, с тях - цялото си бреме от скърби и злина. Ще сляза лек и весел по стълбите запял, и слязъл, ще се смеся с огромната тълпа. . . Цял ден ще дялам камък в виелици от прах и няма да узная съмнения, ни страх. А вечер ще ме чака на каменния мост жена със къдри, сякаш увиснал черен грозд. 1928