ВЯТЪР В ТИНДАРИ

О, Тиндари*, аз все така те помня:
сред хълмове разляни, вдълбочен
пред островите нежни и водите,
с Еол**връхлиташ моето сърце
и в него се оглеждаш.

Изкачвам върхове над бездни
и вятърът над пиниите ме поглъща.
Другарите, които леко с мен вървяха,
остават някъде назад
като вълна от звуци и любов,
а ти, онази болест, от която
с такава мъка се изтръгнах,
отново ме пленяваш
със сенките и тишините плахи,
с убежищата на усърдни ласки
и своята душевна смърт.

За тебе чужда е земята,
където всеки ден потъвам
и тайни думи в себе си оплождам;
днес друга светлина
разлиства по стъклата
среднощната ти риза
и нечия-не моя-радост
почива в твоите прегръдки.

Сурова е прокудата.
Стремежът към покой,
що бях заключил в тебе,
днес ражда жажда за смъртта;
и всяка обич е измама за тъгата -
нечута стъпка в тъмнината,
където ти ме прати
да чупя хляб горчив.

Усмихнат, Тиндари се завръща;
приятел нежен ме събужда,
изправям се в небето от една скала
и се преструвам на уплашен
за тези, дето не усещат вятъра,
отнесъл ме със себе си за миг.