Ароматите ме вдъхновяват като музиката
и като ритъма, като красивите слова.
Сърцето ми трепти, когато в хармоничен
стих обяснява дивният Бодлер това,
което бе за мен неясно и което смътно
душата чувстваше във мъчителна тревога.

„Природата е храм, изпълнен с живи
колони, те понякога изричат слова невнятни.
Човек минава там през този гъст,
със символи изпълнен, лес и те го гледат
със поглед на забравени роднини.

Там звуци подредени се пресрещат
и сливат във единство като тъмнина, простряно
до светлината чак, в хармония слети
боите, звуците и миризмите.

Има благоухания тъй свежи,
подобно мириса на детска кожа,
и нежни като звук на флейта, и зелени
като лимонови дървета.
                                 И по-богати има -
порочни, тържествуващи, - възпяват
стремежи на душата и на чувствата.
Излъчват те безбройни аромати
като ливан, смола от бор и миро.“

Не вярвайте единствено на туй, което виждате.
Поетите с по-остър поглед са дарени.
Природата за тях градина е позната, близка.
Във мрачен рай останалите хора
се влачат опипом по труден път.
Единствен блясък, светващ като искра,
понякога за миг огрява пътя
в нощта: едно внезапно чувство
за някакво съседство магнетично и случайно,
носталгия внезапна и моментна тръпка,
мечта в часа на изгрева и радост
внезапна, безпричинна, изведнъж
в сърцето влязла, за да отлети
така внезапно, както е дошла.