Едно стихотворение на Йосиф Бродски - един от любимите ми поети. Бродски получава Нобеловата награда на 47год, което е почти прецедент. Като забравим политическия подтекст, Бродски, според друг Нобелист - Вислава Шимборска е гордостта на руската поезия след Втората Световна Война, и единствения поет, пак според нея, който не се Е срамувал да каже, че е такъв. Това стихотворение е в превод от руски на Димитър Калев (Литернет)

СПОМЕН

Je n`ai pas oublie, viosin de la ville
Notre blanche maison, petite mais tranquille.
Charles Baudelaire

Бе домът геометрия, скочила в зеленината
глухоняма на парк, чийто статуи - хора без ключ - се
шляеха по алеи, лишени от кривина; та
прозорците светваха, неясно кой на кого е.
Листният шум, явно сумирал вариантите
на зависимост от съдбата (често, щом се стъмни),
ползваше криволиците - в гледната точка на лампите
това беше достатъчно волфрама им да нажежи.
Но бяха спуснати щори. Прохрусквайки монотонно,
чакълът свидетелстваше не толкоз за някой гост,
колкото за тържеството на мъховата бездомност,
доставяна чрез него от околността. След полунощ
облаци, възпитаници на най-висшите школи
за неясност или просто за повдигнати глави,
със пухен дюшек бащински прикриваха голия
космос от дивия сбор на правите ъгли.

1995