Добри Чинтулов е избран за жертва преди скандала с

                       Баташките кланета.

Повод да напиша тази статия е книгата на Мила Кръстева “(Светло)сенките на Възраждането и сянката на Чинтулов.”1

Впечатли ме заглавието, защото от дистанцията на времето наистина много по-обективно може да се говори и за подвига, и за тъмните, премълчаните негативи на тази важна епоха от историята на страната ни. Могат да се поправят грешките и патриотичните увлечения за преекспониране на личностите от Българското възраждане.

Кръстева също твърди, че е констатирала голямо разминаване между действителната картина и отражението й в изследването на възраждането след Освобождението. Това я импулсира да насочи вниманието си (с.7) към “онези неудобни зони – системно и дълго премълчавани в говоренето и писането за възрожденското време”. А в писането си за “болното” Възраждане тя си служи с “психичната сянка на Чинтулов, защото неговото присъствие в културата на 19 в. е твърде симптоматично: с неумолимите разминавания (? – б.а.) между онова, което биографите се опитваха да ни внушават, и онова, което той действително е преживявал”. Като резултат от изследването се цели “да се прецизира терминологията, с която се назовава неавторизираната поезия на Добри Петров.” Тъй като “всяка друга нереволюционна терминология  по би пасвала на вътрешната кройка на даскала”.

Отново ще кажа, че едно желание за освобождаване от романтичната мантия, с която възрожденският период остава обвит и до днес за много от българските изследователи, заслужава да се приветства. Един нов, критичен прочит на това толкова важно време и за нас, днешните българи, може да принесе само полза, като се разкрият “светлосенките му”, според израза на М. Кръстева. Но тази операция трябва да се извършва много внимателно, със съзнанието, че “хирурзите”, т.е. критичните изследователи, могат да нанесат практически непоправими щети: като се заровят в “сенките” и се заловят да унищожават, да сриват умишлено образа на един или друг от “героите” на онова време с някакви фиктивни догадки или несигурни факти; като се стараят в тази деструктивна работа да запазят някакъв баланс между светло и тъмно и поставят други възрожденци на недостижим пиедестал. Така те няма да помогнат – новата картина на периода с полюсно разделяне на “тъмното” и “светлото” ще бъде също толкова неверна, както и съществуващата и критикуваната.

За съжаление М. Кръстева е подходила към задачата си точно така и резултатът от изследването й е много несправедлив, неистинен и подкрепен с тенденциозно подбрани факти, не- документирани с оригинални архивни материали. Тя отрича почти всичко писано от десетки не по-малко способни и добросъвестни изследователи, без да посочва факти и доказателства, а се базира на измислен психоанализ за “страховете на Добри Чинтулов”, без да е контактувала с личността, обект на психоанализа, а само по литературни данни.

В книгата на Кръстева няма централна тема, а само сбор от хаотичен кръг от теми. На читателя не става ясно какво иска да докаже авторката, освен че Възраждането е идеализирано и че Чинтулов не е автор на бунтовните си песни. Но това не е вярно, защото за този исторически период има различни прочити и те не винаги са идеализирани.

По повод казаното по-горе, тук ще насоча вниманието си предимно върху тенденциозното и напълно безпринципно спекулиране със страхливостта на поета, както и върху недоказаното от авторката твърдение, че Д. Чинтулов не е автор на бунтовните си песни.

Както споделя Кръстева (с.27), повод за изследването върху Чинтулов е юбилейно слово на писателя К. Константинов, в което той казва: “…ние търсим днес сянката на един едничък личен подвиг, ние зовем Човека, за да повярваме в себе си: а половин век зад нас човекът е възставен и ни гледа укорно в многоликия, но единен образ на Каравелова [*1834+1879], Х. Димитра [*1840+1868], Вазова [*1850+1921], Бенковски [*между 1841/44+1876], Ботева [*1848 +1876] и като предтеча – кроткият сливенски даскал Добри П. Чинтулов [*1822+1886]”. По-точно поводът е бил несъгласието на Кръстева с тези думи, защото: може ли “да се говори за саможертва, когато мислим за Чинтулов? И дали може, и дали бива, името на кроткия сливенски даскал да се реди в един общ ред с имената на баш-комитите на Възраждането ни…(?)”.

Тук искам да обърна внимание на годините, през които са живели споменатите възрожденци (датите в квадратни скоби са нанесени от мен – б.а.), защото те показват, че Чинтулов живее и твори около 12-28 години преди тях.

Авторката добавя за Чинтулов (с. 4 и с.100): “…А той никога не е бил революционер! Нито пък комита, каквито са бивали във всичките си съзнавани помисли баш възрожденските ни юнаци         Г. Раковски, Ст. Караджа, Х. Димитър, Христо Ботев…!” Според нея няма нищо по-парадоксално от опитите да се реди до тях името, снагата и помислите на Чинтулов. “Истината, която дълго беше премълчавана, онази истина, за която разказват съвременниците на Чинтулов, е съвсем различна от досегашните марксистко-ленински прочити на неавторизираната му поезия. Затова и името на Чинтулов потъва в сянката на светлопаметните имена на възрожденските Герои…” Кръстева си поставя задача “функционална употреба…на миналото в настоящето – неговото инструментализиране с оглед на сегашни цели.”…т.е. “Да конструирам недокосваните сенчести смисли на архивираните вече факти, доколкото съществуват такива за житие-битието на Добри Петров Миндов (Чинтулов) от Сливен”. Понеже “завещаното ни от сливенския даскал…обхваща не повече от стотина страници”, които не съдържат достатъчно “материализирани факти”, необходими за написване на биография, авторката решава да пише психобиография, за което са достатъчни “фактите на духа”, а “хипотезата е основен методологичен инструментариум” (с.18). И тя (все пак-б.а.) се опира на “разказани спомени за него…от тези, които са го виждали с очите си и са чували гласа му с ушите си и са познавали страховете и мълчанието му” (с.19).

         Трябва да отбележа, че твърде често спомени са разказвали тъй наречените ”стари сливналии” или училищни настоятели, които понякога са завиждали на “израсналия” далеч над средата си син на Петър Чинтула, на интелектуалеца, който управлява сливенските училища и получава две заплати, който се жени за дъщерята на Добри Желязков - Фабрикаджията, който преустройва къщата си в модерно жилище с железни кревати, пие чай и не държи да общува с хората по кафенетата и кръчмите… Освен това подбраните от Кръстева факти за страховете на Чинтулов тенденциозно са преувеличавани и натрапвани, а сравненията с авторизираната публицистика и поезия на  пишещите в чужбина имигранти са некоректни.

Все пак авторката добавя (с.26): “Писането за сянката на Чинтулов не е присъда! Не е и пощада! А е страстно желание този блестящ даскал и оратор, който никога не е бивал поет-революционер да бъде проучен, разтълкуван и изговорен отново”.

След това тя посвещава 250 страници на тази задача, но от погледа й изпада “блестящият даскал и оратор”, силно интровертния характер на личността му, местата където протичат двете главни фази от обществено-ангажирания му живот, както и историческата характеристика на времето, което им отговаря. Всичко това е изместено от повече или по-малко компетентни психоаналитични разсъждения (по Фройд и по Юнг), които накрая покриват Чинтулов в такъв плътен подземен мрак, та в него вече не може да се различи сянка, не остава лъч светлина!

Бях шокиран от начина, по който се излага тезата, че “не за боязливост трябва да се говори, когато психографски се проследява житейският път на Чинтулов, а за неистов страх, за травматична и самовглъбена предпазливост” (с.101). Едва ли не със страха се свързва и мълчаливостта на поета и тялото му. За този въпрос са отделени десетина страници (с.38-40; с.172-180), но страховете се натрапват едва ли не през страница и то с най-цветущи изрази: “болестотворни страхове и фобии” (с.256); “А какъв спасител на българите е Чинтулов, когато той дори себе си не успял да спаси от страховете си” (с.108); “юнашките дрехи на войводите …биха плакали на Чинтуловата снага” (с.102); “Мълчаливият син на старата си майка…е невъзможен бунтовник” (с.257); “Страхливият сливенски даскал, който не подири в себе си безподобен кураж, за да иде курбан за безсмъртната майка Родина” (с.113) и много други.

Тук искам да подчертая и от личен опит като участник във Втората световна война, че няма човек, който да не се страхува за живота си, но по този повод всеки предпочита да мълчи, да таи страховете си. Малцина са наивниците като Добри Чинтулов, които могат да говорят за тях, да ги изповядват на приятели /вероятно за да акцентират и засилят някой свои твърдения, както е при поета/, но… въпреки това и тези хора в живота си могат да станат герои на фронта, да се жертват за идеите си, за свободата на Отечеството…

Освен това в живота на всеки има периоди на “лудите глави”, в които младежите не се плашат от нищо при осъществяване на мечтите си и периоди на “помъдряване”. Тогава чувството за предпазливост е по-силно, свързано е с трезво преценяване на обстановката, времето и противника, на възможния изход от предприетите действия, на щетите и нещастията за много хора…

И все пак “помъдрелите”, макар и да не грабват оръжието, макар и да нямат стройна снага, могат със словото си да помогнат на младите да се осъзнаят, да запалят в тях  “любородната искра”, за да се включат при реализирането на големи идеали! Това слово е още по-силно, когато е поднесено като поезия, като бунтовна песен!

Тук ще отбележа, че дори Г.С. Раковски – признатият идеолог, организатор и ръководител на българското национал-освободително движение, след арестуването и осъждането му по време на Браилските бунтове (1842 г.), за да спаси живота си, след като избягва, емигрира в Милано (1842-1843 г.). След арестуването му в Котел (1844 г.) и задържането му в Цариградския затвор (1845-1847 г.) става в Цариград търговец и адвокат (1848-1853 г.). Едва след емиграцията във Влашко (декември 1855 г.) започва своята публицистична дейност, пише “Горски пътник” и т. н. А Чинтулов пише бунтовните си песни още до 1850 г. Вдъхновява се и от подвига на Раковски. Продължава писането на поезията си и след завръщането в Сливен.

Фактът, че творчеството на Чинтулов започва десетина години преди това на Раковски дава основание на Надежда Драгова да отбележи: “В будителските си песни поетът (Добри Чинтулов – б.а.) изковава цяла  оръжейница образи, ударни фрази, изразителни словосъчетания, които се налагат като формули за бунтовния призив”. 2  И за да докаже това цитира извадки от позива на Раковски от Белград за въстание (1862 г.), в който според Драгова “той си послужва с утвърдения вече от Чинтулов революционен речник…”

Задавам си въпроса – може ли един 17–годишен младеж (Д. Чинтулов) да е страхливец и да поеме риска да емигрира почти без средства, да се сблъска сам с неизвестността, да се бори, да работи за хляба си и същевременно да се възхищава на Търново и развалините на Трапезица? Може ли един “свит и необщителен младеж” да намери покровители в Браила и Одеса и да постигне целите си – да се учи, да се образова…

Основен недостатък в чинтуловата “психобиография” на Мила Кръстева е опирането изцяло на психоанализа за заложеното в подсъзнателното от детска възраст и практически пълно игнориране влиянието на средата, в която той живее: гръцкото училище, руската семинария, неговото българско училище. А това са фактори, които го формират в детството и младостта му, а след това определят вижданията му и поведението през целия му живот. Фактори на въздействие в краткия му 8-годишен живот в свободна България са и сполетелите поета болести и семейни нещастия.

“(Светло)сенките” за Мила Кръстева изглежда са светлина за тези, които имат мускули, дълги мустаци, стройни тела, размахват ятагани и разбира се, чийто глави са набучени на колове и разнасяни за показ от поробителя. За всички останали (а може би само за Чинтулов, защото е оцелял през бурните години, в които е живял) те са сянка и мрак…

В живота обаче няма само бяло и само черно!

Саможертвата е велико нещо и тя високо е оценявана, когато говорим за България. Но…Възраждането е сложен процес, защото е трябвало в мрака на робството, при апатията на обезверения народ, забравил миналото (“заспал”, както метафорично се изразява Чинтулов), да се запали бледата светлина на самочувствието и надеждата (т.е. на “събуждането”). Тази светлина запали Паисий Хилендарски, но за да се превърне в пламък бяха нужни най-напред много усилия – усилията на стотици монаси, учители, свещеници и получили просвещение младежи. Тук се вписват и бунтовните песни на Добри Чинтулов.

Като обсъжда “заложеното в подсъзнанието” на кроткото дете, което не се увлича от игрите на хайдути, а предпочита да слуша песните на майка си, Кръстева подчертава, че според нея “прагматични и не дотам патриотично-възрожденски причини са тласнали Добри Петров в Русия. Там “няма турци”, живее се “охолно” – “все бодри надежди, съчетани с шока, който образът на богатите емигранти е оказал върху фантазиите му.” За него “Русия става фантазната обетована земя за спасението” (с.245 и 244).

И какво от това? Какво трябва да подтикне един 17-годишен юноша към емиграция! Какво днес изпраща хиляди даровити деца на България извън пределите на родината? Само че сегашните емигранти почти не се връщат, а Добри Чинтулов “като се отказва от други по-големи достоинства”, както пише Селимински в препоръката си за него, “се посвещава в служба на родината.” “Страхливият” Чинтулов прекарва живота си не в Букурещ, Браила, Белград и т.н., а в сърцето на Османската империя. Той е там, където го сочат за “руски агент”. Той е там, където се бори срещу гърцизма, за черковна служба на родния език, дава да се преписват бунтовните му песни, дава в учебниците си пример за Гарибалди, става член на ЧРК в Сливен, отваря дома си за заседания на комитета… и два пъти е арестуван.

Затова Стоян Чилингиров отбелязва:3“Нашите стари историци се отличават със своето живо обществено чувство. За Раковски, Каравелов, Ботев, Славейков да не говорим. Дори един Чинтулов, който и преди, и след освобождението се ограничава ПРИВИДНО само между четирите стени на училището е един значителен обществен деятел. Инак той не би бил избран за делегат на Народния църковен събор.”

В автобиографията на С. И. Доброплодни има документ – писмо до приятел (вероятно от 1839 г.), в което се казва (с.27), че освен Яни х. Добрев (Добровски) и Добри Чинтулов “други не са се поклатили от Сливен за учение и то първия… в о-в Андрос в Гърция, а втория – в Русия (Одеса).” От този цитат съвсем ясно личи, че младият Добри съвсем преднамерено заминава не за “охолен живот”, а за да се учи!

Даже и да не е имал никакво патриотично чувство когато пристига в Одеса, сливенският младеж тук се среща с видните възрожденци Тошкович, Априлов, Палаузов и др. и с “българската колония от ученици” – все елитни младежи (Кръстева ги изброява, с. 247).

В Одеса “бурсакът” (стипендиантът) Добри Чинтулов влиза в литературния кръжец, оглавяван от Геров (с.248), но вече чел и пял в Сливен при интелигентния грък с английски паспорт Георгиус Цукалас “Илиада” на Омир и революционните песни на Константин Кокинакис, Константин Ригас, Дионисис Соломис и др. Той се съревновава с обхванатите от “поетична страст” младежи, завладян е от патриотичния трепет по време на Браилските бунтове (в тях участва Г.С.Раковски, една година по-голям от Добри), от повика за свобода на Отечеството с по-радикални методи, от по-модерните идеи на “младите”, които започват да се противопоставят на своите благодетели от поколението на Априлов. 4

По отношение на поетичното творчество на Добри Чинтулов М. Кръстева пише: “Това, което е достигнало до нас от автентичната му поезия, са само три публикувани поетични текста, за които със сигурност знаем, че са писани от ръката на сливенския поет. Останалите поетични творби, които критиката – с много, ама с много манипулации – ни внушава, че уж са били негови, и до днес си остават с неустановен и недоказан документален статут, защото не са авторизирани от Чинтулов, докато е бил жив” /с.17/ и още: “В подписаните от ръката на Чинтулов три поетични текста няма юнаци! Колкото до другите обсъждани поетически текстове, дали пък са Чинтулови, а даже и да са, юнаците в тях спят, и спят, и спят.., защото този светъл даскал е бил обхванат от Страх, а страхът не разбужда юнака!” (с.262). В много страници с подобни разсъждения авторката се подиграва със “сънуването на поета”, че юнаците на България “ще се пробудят”, че “лъвът балкански…ще го изведат от дрямката”, че “да си развием знамената” не означава, че знамената са развети; призивът “да си пролеем вси кръвта” не означава, че вече кръвта е пролята (с.256) и т.н., за да се докаже, че тази поезия  не е “бунтовна”, а особено пък “революционна ”…

Освен това Кръстева смята, че не може и не трябва да се прави и периодизация на творчеството на Д. Чинтулов.Тя обаче не посочва сериозни доводи защо не трябва да вярваме например на спомените на състайника на Чинтулов – бъдещият митрополит Натанаил, който твърди, че “Чинтулов тогава най-напред съчини песента “Стани, стани, юнак балкански.” 5

         Известно е, че Никола Табаков след сериозни проучвания, а не “психоанализи”, също потвърждава, че “Чинтулов през 1843, 1844 или 1845 г. окончателно написва в Одеса първите си две бунтовно-революционни песни “Стани, стани, юнак балкански” и “Къде си вярна, ти любов народна?” 6

Найден Геров носи със себе си (1846  г.) тетрадка с “Добревите стихове” и чете на Трапезица “Възпоменание.” 7

Тези факти по-късно потвърждава и Добри Стойнов (1886 г.), учител по български език в Пловдив, който с подпис “Един от учениците му”, за първи път отбелязва жизнения път на учителя си.8

В статията си авторът споменава за чинтуловите песни “Къде си вярна, ти любов народна”, “Стани, стани, юнак балкански”, “Българи юнаци” и др. и пише (сп.”Утро”, с.182): “Д. Чинтулов беше и поет. Да, вече Н. Гербел в своята книга “Поезия Славян”, издадена в 1871 г. и А.Н.Пипин в “История славянскихъ литературъ” му дават това име. На първо място стоят неговите бунтовни песни. Забележете, че всичките си стихотворения той е писал още когато е бил в Одеската семинария, а именно 48 и 49 г., т.е. тогава когато още нямаше ни Габровско движение, ни четите на Ф. Тотя, на Хаджи Димитра и Ст. Караджа”…

Чинтулов е първият български поет със стихотворение, преведено освен на руски език и на френски. Пад заглавие “Marche Nationale Bulgare” “на перото на някой от учящите се българи в Париж (без да си посочи името) ще се дължи превода на френски на Чинтуловата песен “Къде си, вярна ти любав народна”.

За да докаже, че поезията на Чинтулов не може да бъде революционна, авторката припомня (с.83), че според  речника на чуждите думи в българския език  “РЕВОЛЮЦИОНЕР” е онзи, който е: 1. Участник, деец в революционно движение, в революция и 2. Бунтовник, въстаник (почерненият текст е от мен – б.а.).

Не твърдя, че Добри Чинтулов е революционер, но като имам предвид определението отбелязано от Кръстева и нейното “изрично предуведомление”(с.8) “че трябва да цитирам пространни фрагменти от словото на възрожденците ни, защото е редно това слово само да проговори за себе си”, ще напомня за няколко /не/умишлено пропуснати извора на информация в “Как ние освобождавахме България” от Михаил Греков, а също в статията “Поетът Добри Петров Чинтулов”. 9 Там възрожденецът М. Греков пише, “че е предложил да запознае Васил Левски с автора на “Стани, стани, юнак балкански”, но той отложил това до следващото си идване в Сливен; че Добри П. Чинтулов, братовчед му Петър Дим. Чинтулов, Стефан Газибаров, Атанас Гаджалов и т.н. са по-видни членове на ЧРК в Сливен; че в къщата на Добри Чинтулов са провеждани заседания на комитета; че самият Чинтулов е присъствал на заседание на ЧРК; че при разпита на арестувания Греков, разпитващия го (Стефан Саръиванов) подхвърлил, че “в тая работа са даскал Добри, Димитраки, Русчо и т.н.”

Тези сведения на Греков доказват, че Д. П. Чинтулов отговаря дори на изискванията в  речника за понятието “революционер”, тъй като той е “деец в освободително движение”…

От всичко изговорено дотук, моето мнение е, че казаното от К. Константинов (с.27) е най-добрият отговор: той поставя Добри Чинтулов не в реда на “баш комитите”, пожертвали живота си за своя идеал, а като техен предтеча. И това място не следва никой да му оспорва, защото когато той пише своите бунтовни песни и те се запяват по цяло Българско, славният ред на баш комитите не е още формиран и Чинтуловите песни са между факторите за формиране…

Мила Кръстева, както и много от биографите на поета се оплакват от липсата на достатъчно сведения за рода му, за братята и сестрата и че “…онова, което е коментирано от биографите му, както и всичко свързано с житейската съдба на Чинтулов, отново е несигурно и оплетено”…”Колкото до братята и сестрите на Д. Чинтулов, пише Кръстева – те са закътали душите си в диплите на своето време, без да са поискали да постигнат популярността на даскал Добри” (с.163-164).

Може би някога, при първите изследвания, да са липсвали сведения за потомците на Миндо и на Петър Чинтула. В 2004 г. обаче доста сведения, даже и “родословни дървета” могат да се открият в папките на Историческия архив в Сливен. Такива бяха показани от автора на тази статия в Националния исторически музей в София на изложбата “Моето родословие” (2003-2004 г.), открита по време на Научната конференция “Българска генеалогия: минало, настояще, бъдеще”. 10  Жалко, че ревностната критичка на Чинтулов е пропуснала да чуе и види това.

В края на направения анализ ще отбележа, че е недопустимо един толкова “блестящ даскал” да бъде обгърнат от такава дълбока “сянка”, каквато открива и внушава на читателите си Мила Кръстева. Когато съвременният изследовател историк реши да отнеме на някого от възрожденските дейци романтичния ореол, това не значи, че трябва да го замени със сянката на  някакъв непроницаем покров. Че има и друг, далеч по-подходящ и по-достоен начин, показва Ив. Шишманов, когато пише за Васил Априлов: 11 “Ние се помъчихме да представим Априлов такъв, какъвто той действително ще е бил, с правилно разпределение на сенките и светлините в неговия скъп за всеки българин портрет. По-малко съвършен, Априлов ни става и по-близък и по-понятен и като човек и като рядък по плодовитостта на своята инициатива обществен деец”.                                            

                                                   * * *

В заключение мога да кажа, че Добри Чинтулов не е искал да бъде причисляван нито към юнаците, нито към хайдутите. Той е интелектуалец–патриот, който създава модерно образование, автор е на ръкописни учебници (също неавторизирани с подпис), борец за богослужение на български език,  самостоятелна българска черква и срещу гърцизма. Той е поет, който пише своите бунтовни песни, пригодени към предварително избрана мелодия, или съчинена от него музика. Така под формата на авторски, но формално неавторизирани с подпис песни, той разпространява стиховете си (чрез преписи от близките му, чрез пеене от учениците му, чрез изпращане до приятели в Браила…). Тези песни впечатляват с бойкия си ритъм и с патриотичния си текст сънародниците, които ги възприемат като “народни песни” или “бълтарски песни” и ги разпространяват отново и отново, често пъти с промени и добавки.

За Чинтулов пеенето на песните му, превеждането им (понякога с бележки за автора им, т.е. авторизирането им) е достатъчно. Той не се изживява като “професионален поет”  (каквито се създадоха много по-късно), а е добре платен за времето си народен учител, просветител и общественик.

По природа мълчалив, необщителен, чувствителен (характерен белег за много поети), въпреки всички постулати на психоанализа Чинтулов става член на Частния Революционен Комитет в Сливен, нещо повече, поема риска в дома му да се уреждат сбирки на членове на комитета.

В активния период на живота си той е претоварен с училищна, просветна и обществена дейност и е трябвало да бъде предпазлив, поради поетите рискове, посочени по-горе.

Осемте години живот в свободна България – болен от диабет, лишен по тази причина от зрение, загубил последователно “своята Настя” и единствения си 22-годишен син Петър – са му показали колко безсмислена е земната суета! Той не е в състояние вече да пише нито автобиографии, нито може да събере и издаде песните   си!

Остават само думите му от една негова реч (29.VІ.1873 г.): ”Ще се преминат години и времена; ще се появят помежду нашия народ мъже, които за да опишат народната ни история, ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното провидение”. 12

Добри Чинтулов не иска нищо повече! Той е заел своето място като един от творците на раждащата се новобългарска култура и напразни са усилията на “изследователи” като Мила Кръстева да гасят това, което не гасне.

Гавраил Стоянов

Б е л е ж к и

1.       Кръстева, М. Изд. “Ромина”, С. 2004.

2.       Чинтулов, Д. Стихотворения. С. 1985, с. 22.

3.       В. “Час”, 1937, бр. 16.

4.       Чинтулов, Д. Сб. “Стани, стани, юнак балкански” С. 1973, с. 94-95.

5.       “Жизнеописание”. Сб. Н.У., кн. ХХV,  с. 20.

6.       Чинтулов, Д. Стани, стани, юнак балкански. С. 1985,  с.  97.

7.       Архив на Н. Геров, кн. ІІ (1914), с. 240.

8.       Сп. “Янтра”, Търново, 1886, бр. 13-14, с. 27 и сп. “Утро” – същата статия с добавки. Русе, Шумен, 1892, бр. 11-12, с. 181-182.

9.       Греков М. Как ние освобождавахме България, т. І, С. 1990, с. 507 и гл. Х, с. 511 и с. 536. Греков М. Ст. Поетът Добри Петров Чинтулом, сб. “Стани, стани…”  С. 1973, с. 175-176.

10.   Стоянов Гавраил. Родословието на Добри Чинтулов. В: сп. “Розознание”. С. 2004, бр. 1, с. 24-30. Също. Родове сродени с Чинтуловия род, бр. 2, 2005, с.54-62. Русев Ив. Кн. Фирми и манифактури в Сливенско-Котленския район  през възраждането, В. Търново, 1996, с. .218, 72, 77-78, 98, 218, 237, 236.

11.   Шишманов Ив. “Студия из областта на българското Възраждане”, сб. БАН, С. 1916, кн. VІ, с. 128.

12.   Сб. “Стани, стани…” С. 1973, с. 59.