ЛАБИРИНТ ИЛИ АД ? Владимир Свинтила   Мога да изтълкувам новата четвърта поетическа книга на Илеана Стоянова "На върха на зенита" само като си послужа с едно явление, с една насока в живописта - Painture sauvage, "дива живопис", или по-точно може би жестока. В нашата художествена култура има само един представител, но ако хвърлим поглед върху албумите от 30-те години ще видим не един представител. Нейната особеност е да представи цялата предметна среда като вид на "бурена", като жестока растителност; или понякога като накъсани човешки организми; или като парчета месо. В такъв един фон, в такава една обстановка, при такава една "апаратност" (както е терминът на изкуствоведението) човешката фигура е сляпа, мършава, деформирана, изкълчена, непонасяща себе си. Каква е естетиката на една такава насока? Несъмнено схващането, че страданието е единственото битие на човека. Единствено защото в страданието само човек перцепира дълбоко нещата - тъй като за щастливия поглед животът е банален, природата е като ковьор на кичман, жените са оксиженирани, мъжете имат тънки мустачки. Нещо, което животът очевидно не е. Трябва да се търси, трябва да се потъва в нещата, трябва камъните да късат кожата, трябва остри кремъци да се впиват в жилите ни, за да разберем същността. Трябва да разкъсаме сетивата си, за да видим истината зад тази Майа на вълшебствата на природата и сигурно на любовта. Мъчението ни откъсва от лъжата. Мъчението ни спасява. Като чета Илеана Стоянова, ми стават по-ясни авторите на "инквизицията" - Вилие дьо Лил Адам или Едгар Алан По. Става ми ясен "ужасът" като оптика за разкриване скритата същност на света и на нещата. Не бива да се мисли, че в тези стихове е изложено едно собствено страдание. Такова не е възможно. Отделният човек не може така да страда. Той няма сетиво за тази дълбока болка. Това е изтезанието на съзнанието - отново не на индивидуалното, а на съзнанието на "човека". В тази книга стихове има една митологична част - незавършената в Библията митологична повест за прогонването на жената и мъжа. От рая? Да беше само от рая! Това е едно прогонване отвсякъде, от всяко реално място. На човека е оставено да бъде "само в себе си", да не присъствува никъде другаде освен в собственото си тяло. Няма пространства, няма природа, няма и небе! Има само вътрешно пространство, което няма как да наименуваме освен "аз" - само азовостта. Не тази на Фихте. Друга една, която е с богата топология. В която сексът е и връх и подземие, и горе и долу едновременно. В която вместо простори има само светлини и сенки. И където над зенита има "връх" - нещо така неподлежащо на концептиране, както са и първите категории във философията на Плотин. Може би това "вътрешно пространство", този простор, който е само психологически обозначен, да е адът? А може да е реално лабиринтът? А може би адът има такъв лабиринтен вид? Във всички случаи животът, битието е усилие, едно напрежение на волята. Спре ли волевото ти напрежение, ти преставаш да бъдеш. И това извайва отделния човек като персонаж в една Лаокоонова група. Впрочем в стиховете си поетесата споменава Лаокоон. Тя вижда мъжа и жената прегърнати в Лаокоонови жестове. Тя вижда тяхното взаимно проникване като агония. Някога тази агония е била прикривана от идеята за любовта. Но сега - нали сме именно във "върха на зенита", нали е минало едно огромно развитие и самоузнаване - ние не можем повече да лъжем себе си. Ние сме във владението на един зъл ерос, който властвува над всичко. Връзките в натурата са еротични и зли. Връзката между мъжа и жената е връзката на злото. Но тъй като те са потребни един на друг за постигане на целостта, то и злото се явява необходимост - нужно като материята, вечно като нея. И ние отново сме отпратени към нео-платонизма с неговото схващане за материята като за абсолютно зло, в което душата се спуска, омърсява и губи своето безсмъртие. До своето възраждане, разбира се. Аз разглеждам идеите на тази книга, защото за идеи се касае. Ако те са изразени поетически, то е, тъй като няма как другояче да се изразят. Стихът е единственото средство. С неговите късащи се ритми, с неговата като че "вродена" експресия, с неговата способност, като подреди словесния материал, да му даде друга значимост. Нали си спомняте, че думите, изрязани с капиталия върху античен монумент, звучат грандиозно и нямат нищо общо със словата от лексикона? Илеана Стоянова чудесно използва конструкциите на стиха за израз на това свое намерение: битието като страдание и може би като зло. ( Но нали сме в Лабиринта и, ще рече, в състояние на вечното колебание? ) На места този стих е изреждане на същини и напомня древните "каталози от думи" - китайския каталог на реките и планините или гръцкия каталог на ахейските кораби. На места този стих е като колонките на ръкопис на Авестата, които препоръчват, без да утешават. На места това е като "Книгата на мъртвите", където напразно се трупат всички оправдания, за това че сме живели. Тя знае ритми, които идат от библейските стихове, от книгата на "Пословиците". И на места това е задъханата реч от Бориловия Синодик. Все пак поетесата не произнася анатемата към живота. Това е същността на книгата. Ако продължа, ще бъде от моя страна вече една литературна критика или една рецензия - нещо, което тази книга не заслужава, стоейки високо над посредствеността.