ДУНАВСКА ДРАМА

 

(В две действия и с двама

актьори, които добре си

изиграха ролите)

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

 "Смърт е да живееш,но смъртта е също и живот" -

е казал Хьолдерлин,

а всъщност паметта е воин,

нощна стража,

Луцифер...

 

 

I ДЕЙСТВИЕ

               . . .

 

     От Едем бликнала

        Беше реката – сън

        За пресъхналото море.

        Беше реката живот

        За мъртвешки поля.

        Беше реката дух

        За прегърбен пейзаж.

               

Беше реката път:

От небесния връх

До гроба.

 

От Дунав сънят започна.

 

. . .

 

 

Облак наелектризиран

устните на бреговете докосва,

ръцете на дървета го оплитат,

облак-пеперуда

в слънчев сак уловена.

 

                      

 

. . .

 

Луна от мед изкована.

         Петури ръждиви в есенни конвулсии.

         Мандолините гърло опъват до скъсване,

         черно вино - да се удавиш.

         Циганинът рус от скука ме гали...

 

         . . .

 

Във бездната се мятаме като

ударени от гръм животни.

 

        

Тела в Лаокоонова прегръдка.

Стискам в шепи вика.

Само реката чува.

Космогоничната наша река.

 

 

Миг стъпил на косъм.

 

                    

 

. . .

 

Капки кръв -

твоите устни,

руси дървета -

косите ти рижи,

луна от кръв -

лицето ти.

 

 

Под водата

се сраснахме

като сиамски

близнаци.

 

 

                     

 

II ДЕЙСТВИЕ

 

. . .

 

Любов ли е това или агония?

 

Пейзажът е болезнен

като стих на Рилке. 

 

 

Градът е сляп във три след полунощ,

а сухите листа въздишат

под стъпките на двама луди.

 

 

 

 

Къде вървим?

По билото на чувствата

душите ни безпътни

се препъват.

 

 

Безпътица, безпътица

във всичките посоки.

А хоризонтите

като метални брънки от верига.

 

 

И варварите вече

кръга стесняват.

Убиват хладнокръвно.

 

 

Във времето на живата природа.

 

 

                      

 

. . .

 

Ромолеше след нас реката

и проплакваше върху тялото топло.

Шепнеше - тъмнината

ще легне над нас като стряха.

 

 

Ромолеше и плачеше тихо

за ръцете,които изтичат в земята.

Казваше - няма смисъл

да затъваме

поотделно.

 

 

И оплакваше този прах -

плътта жива.

Стенеше - не в дом,а в река

трябва да се умира.

 

 

Хълцаше реката с очи на риба.

Ние мълком се убивахме.

                                   

 

 

. . .

 

Беше реката стих от кръв,

и ангел на нощта.

Беше реката гледец,

където нашите сенки се проснаха.

Беше реката вулкан

обърнат навътре...

 

 

От реката е артерията на съня

посечена.

 

 

 

 

                           

ЕПИЛОГ

 

 

 

От живи мъртъвци

душата ми е гробница -

пищи през нея вятърът,

луната се забулва в черно.

 

............................................................