Save Our Souls!*

 

***

В най-чупливия час на нощта когато

лудостта не е болест

а призвание

 

 

през призмата на лятото видях

между два облака

зараждащи се мисли със сила

стотици хиляди ампера

електричество -

гръм в далечината

като ехо в бездънни клепачи

 

Във времето на

биоинженерията

управлението на човешкия геном

човешките клонинги

космическите совалки

смъртоносните атентати

смъртоносните вируси

 

във времето на анти-поезията:

Save Our Souls!

 

 

 ***

Безсъници

безсъници прииждат с мътен поглед

огъват се на фосфора езиците

 

отвътре изгорях

пресъхнаха моретата

 

когато ме докосваше

когато те докосвах

нежно

с върха на пръстите

нежно

с върха на устните

нежно

с върха на клепките

нежно

като пеперудени крила

 

когато

 

захвърлихме телата

в безвремието

в безмълвието

във процепа на вечността

 

     Когато бяхме  истински...

 

 

 

***

Има риби

с електрически органи –

произвеждат енергии;

 

хора

като небесни тела светят:

наелектризиран поглед

дланта ти вибрира

незатихващи трептения в кръвта –

йони

електрони

 

Колко ампера

парадоксална любов

можеш да понесеш?

 

 

* * *

В най-чупливия час на нощта

в най-гальовния мрак

биомагнетичен ален октопод

докосна сетивата ми...

 

 

 

*Спасявайте душите ни!

 

 

 

 

 

 

 

 

Твърде много енергия за да бъде обуздана или утешена, овладяна или впрегната.

Тя може да проблесне като светкавица и да озари небесата и дълго, дълго да се носи ехото от гърма: в случая, като поезия....

Прекрасни са тези стихии.

Началото на свят са, природа. Истинска.

Благодаря ти за поетичните сравнения на моите нови литературни опити - почти си прочел хастара на душата ми! Надявам се това да не е реванш на моето възхищение от теб и от твоите разкази. Ти си писал поезия преди, нали? Впрочем преди години още някои поети и критици казваха, че в поезията , която се опитвам да направя има взривна сила и някак звучи като макро, а не микро-свят. Но тези взривове всъщност са убийствени за човека, който е хипер-емоционален и това му вреди. Страстта да пишеш е направо несравнимо усещане, да усетиш, че си свободен напълно, освободен от всичко земно и подтискащо, че няма граници за мисълта - ЕДИНСТВЕНО за нея няма ограничения...

Не, не е реванш. Писал съм поезия. Всъщност още пиша, но когато вече не мога да задържа стиховете. И точно за това, че пиша по подобен, страстен, стихиен начин и като изказ и като състояние на дух, настроение и усещане, почувствах твоето стихотворение близко като свое изживяване. Сходна сетивност имаме и разбира се: това не можеше да не ми хареса...

:))))

...освен сходната сетивност, бих казала и доста самотност сме гушнали, че доста често киснем в този блог, не намираш ли?! Бих се радвала да прочета малко твои стихове - ако решиш изпрати ми ги на: sofiyanka@abv.bg - защото в твоя блог не намирам стихове, въпреки, че в разказите ти има голяма доза поезия.