...колко отдавна, хиляда години

любиш мъжете,

айсберги сякаш целуваш,

умори се да ги обичаш,

войводите нощни, мъртво пияни,

с мечове за бран готови,

с очи – теменуги,

един път на сто години

идват, отиват си често,

а ти край огъня, върху меча кожа,

в зъбите стискаш ножа, все чакаш

да те обикне един,

наоколо каменни зидове,

кулите мрачни на Плиска,

зандани, зандани, зандани,

голо небе, сипеи голи, прах

и само шутове, търговци, воини,

новини от Двора, Ханът се готви за поход,

вестоносци донасят, чуждоземци прииждат,

едни пируват, други гладуват,

черна овца си, прокълната да се влачиш

все по чужди сватби, мъжете – все чужди,

най-хилав бе твоя, хрътките го яли,

сега се разкапва петата ти, умори се

сама да месиш хляба, синът ти порасна

под кулите мрачни на Плиска,

нощем виеш от студ,

целувка от гроба веднъж те докосна,

смъртта си със кървави пръсти копа,

а после: вино, мъже, пиршества,

принесе във жертва агне

и къдри подпали от рижата си коса,

отдавна без сълзи плачеш,

препати, забрави, прости

и камъни, хули, и плюха глупците,

но само към арфата се встрасти,

и ангели нощни по струните свирят.

.................................................................

Хиляда години,

котка на покрива, плаче душата.