Йосиф  Бродски

СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Тъй дълго бяхме заедно, че пак

познато календарът се нарежда,

че пак подобно удивен хлапак

пред нов автомобил повдигаш вежда

         и тя прогонва смътната печал

         от погледа, в далечното замрял.

Тъй дълго бяхме заедно, че щом

валеше сняг, бе вечен като пясък.

Клепачите й скривах мълчешком

с дланта си от жестокия му блясък.

         Трептяха като пеперуда те

          захлупена от шепа на дете.

Тъй чуждо беше всичко ново, че

сънят ни общ успя да отрече

          фройдистките анализи нелепи.

И устните й, търсещи в нощта,

със моите, загасящи свещта,

           се сливаха, за всичко друго слепи.

Тъй дълго бяхме заедно, че там,

където с рози цъфнал бе тапетът,

сега е вече брезов лес и – знам –

парици и у двама ни се срещат,

            а над морето залезният звяр

            цял месец плаши Турция с пожар.

Тъй дълго бяхме заедно, със стар

диван, без книги, мебели, че беше

триъгълникът перпендикуляр

преди да е възникнал, и стоеше

            подпиран от познати отстрана,

            над двете точки, слели се в една.

Тъй дълго, дълго с нея бяхме, та

от сенките си сторихме врата

            за двамата: насън или наяве,

но няма как да я отвориш сам,

и май докрай сме минали оттам –

            през таен проход  - в бъдещето право.