Обичаше го неосъзнато, тайнствено. Не признаваше дори пред себе си, че е обсебена. Страхуваше се от тази, излизаща извън нормите чиста първична сила. От тази внезапно обзела я лудост се страхуваше. Истина и мит бяха размесени в душата й, но повече бе истина, по-малко въображение.

Събуждаше се нощем и си представяше, че той я гледа с онези големи очи – изумруди. Докосваше натежалите й от желание гърди  с едрите длани на ваятел, извайваше тялото й до най-малките гънки. Целуваше я, целуваше я, целуваше я от корена до върховете. Излитаха после с преплетени ръце, езици, зъби. Двамата заедно в най-древната поза на сливане наподобяваха някаква сюрреалистична картина  - ангел с разперени криле...В нея чувството за реалност и свръхреалност губеха съществената си разлика.

Обичаше иконописеца, който зографисваше новия параклис в  гората, на края на селото. Абсурдно, но факт! Младежът, казваха, имал говорен дефект. Но тя знаеше, че е ням. Цялата му вътрешна енергия беше в рисуването. Беше ненадминат зограф макар и самоук. Изрисувал вече седем параклиса. Създаваше странни същества – уж светци, а някак живи изглеждаха. Понякога на Салвадор Дали й приличаха сцените, на лудия  гений – Салватор Дали, любимецът й. И все нови и нови образи сътворяваше ваятелят с нестихващо въображение, нови сцени от Стария завет, нови идеи развиваше, просто по нов начин ги виждаше – сюрреалистично.

Беше по своему философ. Прочел бе много за своите  28 години. Вместо да говори, написваше това, което иска да каже. Веднъж цитира Никос Казанзакис: “Казах на бадема: “Брате, говори ми за бога.” И бадемът цъфна.” Тя се смая, когато й подаде написаното. А той само се усмихва, усмихва...Вечно е усмихнат, но тъга прочита в усмивката му. В началото тя не беше го виждала дори, но рисунките му видя и се влюби първо в душата му.

Беше дошла тук уж за седмица да провери наследствената си виличка, която стоеше занемарена от години, кацнала направо в гората в подножието на връха, в гънките на планината, а се застоя. Къщичката беше малка,  в така наречената вилна зона на два километра извън селото. Нямаше вода, електричество, телевизор, интернет. Боже, ще полудея в тази пустош – си мислеше. Зае се с голямото чистене и изхвърляне на стари и непотребни вещи, пребоядиса двете стаички, сложи нови калъфи на старите тапицирани мебели от баба й, излъска дървените подове, старата готварска печка  забумтя и дори си набра гъби сърнели и ги опече с масло във фурната й.

Е, на седмия ден имаше само бисквити, провизиите свършиха и реши да отиде до селото. Тогава се отби в новия параклис. Беше след залез, нямаше никой, но рисунките светеха със странни багри, нетипични за църковна живопис. Разработена беше темата за Мария Магдалена, обвила с ръце и целува краката на Исус, косите й в златисто-зеленикави отенъци, цялата й дреха доста оскъдно покрива закръглените й форми, но и смирената й поза на каеща се блудница звучеше доста абсурдно на пръв поглед. Долавяше се по-скоро еротичен опиум от тези целувки, а по-слабо покаяние. Имаше толкова страст, че направо настръхваш. В дъното на сцената надничаше Дева Мария, вече застаряваща но с много благ израз и прозрение в погледа. Сякаш Майката знае, че Магдалена е влюбена в Сина. Общото във всички тези образи обаче бяха неестествено големите очи, изпълнени с много болка , като лека препратка към картина на Ел Греко. Издължени бледи лица и огромни очи. Това беше смайващо и явно криеше внушението: Болката е най-великият водач, който отвежда от животното към...човека.

Журналистката, журналистката – шушукаха местните пияници когато тя влезе в кръчмата и се засуетиха да й предложат стол.

Страст е това, не рисуване – говореха хората за иконописеца. Скрити бесове го мъчат момчето затова все жени рисува, полуразголени, със зелени очи и златни коси като русалки. Модерно ги виждал уж, а то почти неразбираемо за нас простите люде. Иначе е доста скромен, вярващ е. Живее досами параклиса в дървена барака, разказват, топъл хлебец, буца сирене и кана червено вино му носи кръчмаря денем. Рано ляга, с петлите става и работи до залез. Май близки си няма тъдява; имал майка и малко братче в големия град. От кметството казват, че за 500 лева се цанил да изрисува църковната обител. Не се пазарил; само боите да му купят поискал, четките, скицници, въглен и други там рисувачески пособия.

А има ли си жена, приятелка или нещо такова...да  го навестява и да се грижи за него - пита тя, нали е журналистка съвсем невинно задава въпросите за да събере информация. Чувства, че й влиза под кожата това момче, все за него си мисли, а още не го е зърнала дори. Смешно е направо. Хубава жена  с куп обожатели в града, с престижна работа. Има си и приятел, ех, женен наистина, но твърди, че я обича. А тя все за художника пита, все рисунките му пред очите й нощем. Денем по залез ходи в параклиса да види новите му образи. И колкото по ги гледа, толкова повече го разбира. Разбира езика му. Лаконичен но точен. Езикът на страстта. Има толкова поезия в тези сцени, толкова неизказани истини, дори абсурдни истини – като живота.

Научи, че жени от селото се навъртали денем край параклиса, все моми  – ахкали, охкали, възхищения разни, похвали за творбите му – значи, конкуренция голяма, смее се вътрешно  и това още повече я възбужда,  убедена е обаче, че ако поиска ще го има.

Един ден от нетърпение отиде по-рано, а той кацнал на скелето, прибира си четките. Тя се смути и искаше заднешком да се измъкне за да не я види. Ала той й хвърли бегъл поглед, загледа я за миг, сякаш я разсъбличаше, после се наведе и продължи работата си. Все едно тя не съществува за него, все едно е сам.

Тя си тръгна с усещането, че не я забелязва. Запомни го като едър мъж с мускулесто тяло, дълга къдрава коса вързана на опашка и едва набола брада. А очите му, очите му – сол и огън  - ако впиеш поглед в тях не ти трябва пустиня. Беше мъжествен като антична скулптура и сега разбра защо момичетата го наобикалят – едва ли разбират всичко, което рисува, но от хубав мъж разбират. Тази нощ го сънува.

На другия ден отиде доста по-късно след залез. Влиза и гледа група женски образи и все на нея приличат – зеленооки с руси начупени коси до раменете самодиви, гърдите им едри, а в ръце държат книга. Даже и веждите им така извити като нейните, носът чип, а очите - леко присмехулни, предизвикателни едни такива...ами като нейните. Уж имат бяла роба, а телата им прозират, златисти, сребристи. Направо се вкамени. Пристрасти се към рисунките му.

Всеки ден гледа какво е нарисувал и все тайни знаци към себе си намира – я шрих, я очите с нейния израз гледат. Вярно, срещна го още два-три пъти в кръчмата докато си пиеше сутрешното кафе, но той се прави, че не я познава. А чете нейния вестник. Знае, значи, коя е тя, какво работи, знае името й сигурно.

          Реши да направи първата стъпка към него. Но колеблива една такава – хем да го предразположи, хем да не се унижи съвсем, че е жена все пак. Покани го да й гостува. Хем му обяснява къде е малката виличка, хем не определя деня, а му казва да намине ако случайно има път натам, не специално заради нея. Ами увърта го защото се срамува, толкова иска да е близо до него, да го опознае , а от друга страна й се струва нередно да започва роман с художника. Може да е талантлив, но все пак живее тук, а тя в града. Може да е обсебена от мисъл по него, но  той нито я забелязва, нито й написва на лист, че конкретно нея е нарисувал защото я харесва. Може всичко да е, но те никога няма да бъдат заедно задълго.

Иска го и не го иска едновременно. Страхува се да не се нарани отново. Страхува се защото тази любов е парадоксална още в основата си. Платоническа любов е. А да бъдат приятели? Не може ли да си пишат само без да се докоснат? И докато тя мисли, умува, той й намига и написва, че може би през почивния ден ще намине към вилната зона. Но не е сигурно напълно.

           През нощта преди срещата тя направо не мигна. Какви ли не мисли и сцени си представяше, какво й казва, как й споделя, че всъщност тя е по-особена и това го привлича. Представя си как я гали и тя него, но всъщност не правят секс, така е по-еротично. Желае го и не може да затвори очи, а утре ще изглежда скапана за срещата....

          Чака го през целия почивен ден. Уж не обръщаше внимание на отсъствието му но все се надяваше чак до вечерта. Накрая към седем часа отиде в кръчмата да изпие една бира с местните пияници – от мъка да пие. Или не точно, но поне от яд и несбъднати мечти.

Чухте ли новината – се провиква един от чиновниците в кметството – зографът днес се жени. Цял ден във вилната зона имало купон. Дошла приятелката му от града. Вярно, били разделени за кратко, но сега решили да се вземат та за цял живот. Даскалица била в начално училище...

Sais la vie......пее певицата този малко позабравен шлагер, а аз въздъхвам с облегчение....или може би не....

Този разказ го написах след 4-тата по Рихтер, която разтресе София тази вечер, т.е. в пристъп на страх и откровеност, та Човекът да прочете, че ако нещо стане , да не остане в заблуда:))))