Вярвам в своето сърце, уханна клонка,
моят бог като листак го полюлява,
със любовния му дъх живота пълни
                                     и щастлив го прави.

Вярвам в своето сърце, що тук не иска
нищо, грабнато от блян по висше щастие,
то със тоя блян вселената прегръща:
                                     господар всевластен!

Вярвам в своето сърце, що с песента си
в бога се потапя силно наранено,
та от този купел жив да се възземе
                                     току-що родено.

Вярвам в своето сърце, що се вълнува:
сътвори го който буни и морето,
и кънти животът в него като прилив
                                      в бреговете.

Вярвам в своето сърце, що аз изцеждам,
за да оцветя платното на живота
с алено и розово, та като пламък
                                     да му стане облеклото.

Вярвам в своето сърце, що подир плуга
бе засявано във делник и във празник.
Вярвам в своето сърце, що се излива,
                                     без да се опразни.

Вярвам в своето сърце, що злият червей
няма да яде; то ще сломи смъртта си.
Вярвам в своето сърце, склонено кротко
на гръдта на бога, мощен и ужасен.

И никога ли, никога ли вече във нощите пълни
с потрепващи звезди, ни в чистите зори,
ни в жертвените вечери не ще го видя?

Край никоя ли бледа и утъпкана пътека,
опасла полето, край никой ли студен
ромонещ извор, от луната посребрен?

Под сплетените плитки на гората,
де вечерта ме свари, както го зовях,
ни в пещерата, екнала от моя вик?

О! Не! Но да го видя, дето и да бъде,
в водите тихи на небето, в кипнал луд въртоп,
под мирната луна или във мъдър страх.

И с него да съм винаги през всяка пролет,
през всяка зима, със мъчителна примка,
пристегнала окървавената му шия!