http://www.spisanieplamak.com/noviabroi09102010.HTM


Рецепта за щастие                                              вземи една любов чукни й едно яйце прибави й бяло брашно и черни ядове стрий крилцата на 20 изсушени пеперуди и листенцата на чаена роза няколко стръкчета здравец щипка сол, лъжичка мед, много фантазия няколко пухкави облака парче от театрална завеса клоунски нос обувка на Пиерета   омеси с цял порой от сълзи лют пипер, кимьон , кориандър духай й с майския вятър накълцай водорасли, морски звезди и потънали гемии прибави вехтата си шапка една-две детски усмивки балончета пухчета сапунени мехури залей обилно с тежко червено вино захарни петлета рибки   целувки две чаши мляко от лунната крава   замесвай тестото с много страст остави го да почине и да втаса обади се на стария си татко накъсай после на три топки разточи тънки кори навий ги на усмивки въпросителни и възклицателни печи на силен огън докато се зачерви пареща завий я в пергаментови прегръдки напиши отгоре „обичам те!” и я остави пред вратата.                     Изучаване на пейзажа     тази жена е много смешна – седнала в банята вътре в душкабината направо върху плочките с глава между коленете притиска слепоочията си страхува се да не изпусне крехкия си череп: лек като малка възглавничка, мек като есенна круша седефенобял като раковина и мокър от сълзи.   тя го хваща с длани и го придърпва във въздуха нагоре нагоре полека, разглежда го заинтригувана, прокарва пръсти в гънките покрай веждите, очите, челото, шията, внимателно изучава буквите на брайловото писмо върху кожата.   този череп е толкова овехтял, си мисли, че ако не са двете зелени езера и ръждиво-лешниковата гора пейзажът би бил много скучен.   жената вдига крехкия череп и го отнася в тъмната спалня, скрива го в гардероба сред дантели, шапки и хербарии, а после ляга в голямото студено легло с надежда за сън, за стогодишен сън.     Изчезващ вид   Поетите се хранят със живот, те мислят със сърцето си, а то е сляпо (животното се храни в буквената ясла, живее да обича и да страда, и е самотно като пещерен човек).   Поетите си спомнят всеки звук на поглед, дъхът хриптящ при първата ви среща, мълчанието на увехналите думи и всичко видимо си спомня за невидимото.   Поетите са толкова различни от хората наоколо, строят от пясък къща върху облак, добре е да са защитени от закона.   Поетите пътуват във мига, пътуват в себе си, те могат да избягат от страха – една идея ги спасява, живота си обличат в думи.   Ръката пише и поетът диша...     Полет № неизвестност   самолетът се издига на височина десет хиляди мига. затегнала съм колана на страховете и съмненията и мисля че от тук животът се вижда по-ясно. както и смъртта. само преди минути младият стюард, чувствителен като мумия, обяснява на два езика и демонстрира единствения изход към надеждата за оцеляване на илюзиите. винаги става така – дори когато е ясен краят има надежда за обречените. в такава яснота на съзнанието прочитам мислено Стария завет: “...блажени са вярващите и тяхно е царството небесно...” и макар да не вярвам, Господ ми намига и ми праща пухкаво-облачни мисли. ето, мъжът отдясно е много секси с тези снежнобели кичури и избелели дънки. ако беше по-млад... ако бях по-млада... не, възрастта тук не е важна а височината, климата и продължителността. както в случая с полетите към неизвестност, към една екологична неизвестност, когато не знаеш дали ще се вдигне димът и мъглата, дали ще кацнеш. мъжът ме поглежда с интерес. “ела, наведи се да те целуна, може да ни е за последно!” – си мисля. мразя тази безтегловна пустош! означава че не съм птица, не мога да летя продължително, трябва да кацна бързо за да усетя твърдостта на камъка. височината е покъртителна – издигаме се над своето минало, всички електронни приспособления, телефони и лаптопи са изключени, връзката със Земята се къса, както и с плачовете и стенанията на болните, със раните ни от приятелски куршуми, с предателите, със палачите и жертвите. трябва нещо да се променя, в този свят на двойнствености винаги има Кайн и Авел. трябва да се коленичи пред природата, да се целуват петите на тревата и камъка. в самолета ситуацията е далеч по-сигурна, дори да се гледаме изпитателно всички сме еднакво невинни на това дърво без корен. пилотът предупреждава че предстои тежко кацане. аз съм закопчана със същите съмнения, може би трябва да рецитирам молитва, да помоля мъжа да държи ръката ми. самолетът се гмурка в гъстата мъгла и огнената пяна. и няма никаква видимост – нито Тук нито Отвъд... така че, приятелю, десет хиляди мига са равни на Вечност.   7 август 2010 , Москва       Жертвоприношение   Някога, много отдавна в империята на Луи Бонапарт Шарл Бодлер написва прокълнатата книга стихове “Цветя на злото” - откровено за пороците и за човешкото нещастие. Малко по-късно в началото на XX век Василий Кандински с гамата на ярките цветове рисува космически катастрофи. И двамата гении тогава са били забранени ..................................   Москва гори, капят звезди, отровен е въздухът, дишаме Менделеев, наоколо - мъгла и дим, и хора като изсушени пеперуди, болниците са хербарии, умиращите нямат думата.   горят торфените блата, пороците, идеалите: “на крак, о парии презрени!” и се събуждат сенките, повръщат кръв и лозунги.   на “Никитский бульвар” дом 7  под звуците на псалми издъхва Гогол, на “Борисоглебский переулок” 6 Цветаева ридае над мъничкия труп на тригодишната Ирина.   камбаните на Кремъл пеят погребално. аз коленича, аз се моля, заклинам – никога вече няма да изоставям децата си в този въздух, натежал от метали.   между смог и разплакана луна посивели дървеса в Лефордовия парк, а аз с ужасния художник Кандински съзерцавам агонията на природата, пустинята, човешките пороци, цветя на злото, смъртта на илюзии велики.   каква отрова! - заблудата, че човекът е недосегаем, че оня колос със сърпа и чука може да изнасили природата и да я захвърли мъртва в канавката.   “искам да дишам!” – крещи човекът, а не може, искам да дишам да дишам дишам...   ние сме жертвения агнец под купола, ние в пещта на август - “август, астри...” - сънища на поети...   Москва гори и сънищата ни червени като кървава рисунка, като космически пейзаж едва ли ще оставят диря.   8 август 2010 г., Москва                        

прекрасна рецепта за щастие!

:))))) да!

много силни стихотворения!