успя да ме забележиш след толкова години мълчание. видях те да ме гледаш с говорещ дълбок поглед, на който беше способен само ти. ти беше нежен лирик с влюбчиво сърце. обичаше Кант и Моцарт, но се държеше като снежен човек с мен.

ти ми подаряваше твои книги и песни, всичките с посвещения, знаеше името ми вече, вълнуваше се от поезията, която пишех. а аз се вълнувах от теб. разказваше как си познавал известни хора в литературата – самият ти си един от тях. знаех че известни жени са били твои любовници, не ревнувах – не съм била част от живота ти.

цели 20 години те срещах случайно в творчески съюзи, в редакции, на рецитали, на улицата, в автобуса. веднъж бяхме толкова близо един до друг. но никога не се докоснахме.

ти имаше работа с красиви жени или с такива, които искаха да станат известни и естествено разбра, че представляват “коварна усмивка и 90% вода”, че се безпокоят повече за славата, по-малко се вълнуват от твоето голямо красиво чело.

ти беше един от най-добрите мъже поети и аз го казвах на хората: “четете го, той е истински, в стиховете му няма лъжа!”

обичах те насън както се обича недокоснат човек. повече щях да те обичам ако бяхме заспали заедно под звездно одеяло, но това никога не се случи.

ти каза, че докторите ти забраняват алкохол и вълнения. пожертвал си опиянението. жалко! защото щеше да е красиво като пейка от сълзи.