Законите на природата са необясними.

          Защо обичаме по-силно тези, които ни обичат по-малко?

Защо даваме по-малко на тези, които ни обичат повече?

Всеизвестно е, че това чувство обикновено не може да се измери с аптекарски везни. Винаги един от двамата в двойката дава повече, а получава по-малко.

Подобно е  и чувството, което изпитваме към децата и родителите си. И там съществува диспропорция, която е  доловима с времето. Обичаме родителите си не така силно както те обичат нас, особено когато сме израснали, имаме свои деца. Луди сме за тях, готови сме на саможертва цял живот, а всъщност те обичат по-силно  партньора и децата си, отколкото нас.

Човешката обич е най-ценния дар. Несъвършените сме ние. Неблагодарните сме ние. И кога сме по-щастливи? Когато се оставяме да бъдем обичани или когато боледуваме от обич, често недостатъчно споделена?

Известно ми е, че това не е кардинален въпрос както вечният "To be, or not to be?” . Все пак има някаква несправедливост в тези чувства.

Времето за равносметки ми откри, че съм дарявала чувства на

най-неподходящи хора. Ще кажете, че във Вселенския смисъл всеки  заслужава чувствата  ми, че не може да има неподходящ човек, че трябва да дарявам топлина на всяко живо същество, така както “хвърляме хляба си п о водата, за да се завърне при нас”.

Да, философски погледнато, библейски и християнски...това е така. Но защо и ответната страна не е разсъждавала така възвишено? Защо никога не е давала и трошичка от своето спокойствие, грижа и отговорност? Защо ме е довеждала до пълно отчаяние, зомбиране и чувство за малоценност? Защо съм треперила от студ пред жестоката ирония и подигравателните шутовски “шеги” на, човека, на когото съм раздавала с пълни шепи обичта си? Защо съм се чувствала по-самотна отколкота ако съм сама?

          Друг път аз съм била обичаната, а в сърцето си не съм изпитвала силен огън. Приятно и суетно чувство – да бъдеш обичана. И практично. Получаваш много без да се раздаваш. Без болка, без драма, без сърдечни трусове и ...без особена сладост. Чувствала съм се “на завет”, а не в стихията на ветрове, които те разпалват. Чувствала съм се закриляна, а не окрилена. Битието е спокойно и уравновесено. Няма Сън. Няма илюзия. Без падове, но и без излитания...Накрая – пустота.

 

          И в двата случая – обичана и обичаща – светът от обятия е свършвал и сама съм поемала самотния път напред.

           Днес, след толкова години на крушения сякаш “прогледнах”.

           По-добре - обичана, отколкото – обичаща.

           Жената е тази, която се привързва към добрия мъж, а не обратното. Направете и невъзможното, ходете на главата си, дайте му цялата си кръв, ако щете....той няма да я оцени ако не е способен да обича. Такива мъже аз наричам емоционално недоразвити мачовци. Те са еднодневки. Една вълнуваща нощ, един уикенд, един месец възторг и....сбогом! – това е правилната тактика с тях.

          По-добре обичана от подходящия човек.

          Но къде е той?

          Къде е след като цял живот пътищата ви не се пресичат?   

          Къде е “сродната душа”?

 

Ета какво съм написала преди около 15 години и от тогава нищо не се промени:

ТРИЪГЪЛНИК

 

Самоубийство и Любов –

в триъгълник неразрушим

със мене цял живот.

 

Аз, вечната самоубийца ще умирам

за онзи, който ми обърна гръб.

А друг ще ме спаси с любов.

Неблагодарна, в предверието на душата

недопуснат го държа,

че в моя сън блуждае призрак скъп.

 

Обичащият ме –

със тъмни устни във нощта,

препуска тялото му в мен – вода

от корена до върховете.

Самата аз – вълна,

към друг с очи от Дания по-хладни,

се плискам сляпа и разпенена

от сол и сълзи вкаменели.

 

С единия ще преживея всички дни.

Със другия – съня, смъртта...

 
Massari - Real Love

Eх, така е, но не се случва често. Обичаш го безумно 2,3,5 години...а накрая се уморяваш само ти да го обичаш...Не съм срещнала Човека, хем аз да го обичам, хем той да е свободен. Имало е такъв, койте е твърдял, че не може без мен...но несвободен. А това не е истинско. Много не значи Всичко. А аз искам всичко....или нищо.

Истината е, че съм спряла, но това не ми пречи да философствам...Късно е, може би в някой друг живот...:)))

"По-добре - обичана, отколкото – обичаща."
Това не го разбрах. Какъв е смисълът тогава ако няма взаимност.

Означава, че го харесваш, добре ти е , но може да няма силна изпепеляваща страст, а той да те обича повече и да държи на теб. Тънка е границата, естествено, че няма да се обвързваш с човек, с когото няма взаимност, но може да не си влюбена и пак да си щастлива, по-скоро приятелство и топлота, отколкото да си загубиш главата и да изтъпееш по някой Адам.

Тази диспропорция почти винаги е факт.За съжаление.

и все пак може или не може да се сравнява и измерва любовта? ако не може излиза че източника на страданията не е любовта и дали обичаш или не няма никакво отношение към това дали страдаш или не.

Много ме разчувства... Толкова силни и познати емоции!

Благодаря! Щом ти въздейства така значи е постигнал нужния ефект...да докоснеш душата и на друг човек и той да си помисли колко познати са тези емоции...

Струва ми се, че ако някой ни покаже чувствата си, това го прави безинтересен. А не би трябвало.
А ако някой бяга от нас, това ни кара да го гоним, защото вече предусещаме липса. А човек не обича нещо да му липсва.
А к огато го има, не усеща стойността му.
Ако се научим да оценяваме това, което имаме, би трябвало да не бягаме, когато ни обичат, и да не тичаме по тези, които не ни искат.
Или, ако сме си тръгнали от някого, наранили сме го, целенасочено, и ако той се откаже от нас, не би трябвало с това да предизвиква интерес. Нали нарочно сме го наранили. Какво интересно има в това, че той вече не ни вярва. Няма защо да ни вярва.
Всичко е много обяснимо, стига да имаме желание да следваме истината.

Понякога обичаш, и нямаш сили да мръднеш, да посегнеш, да догониш. ПРосто защото обичаш. Не тичаш.
Хубаво е да общуваме, да сме искрени, за да се разбираме.

Аз си оставам на идеята за взаимната обич. Има я, ако всички следват сърцата си и умеят да ги слушат.

Мъжете у нас са подготвяни да не се поддават на чувства. Малко са тези, които умеят да обичат. Още по-малко, които не се срамуват от това.
Е, трудно е да откриеш. Почти не останаха.

Бладаря за философските реалности в твоите коментари! И наистина е така :" Мъжете у нас са подготвяни да не се поддават на чувства. Малко са тези, които умеят да обичат" - така е, наистина, но защо, никой не знае. Може би е плод на погрешно възпитение от страна на семейството.