* * *

В лед ли, във скреж ли дъждът се превърна, чужди са нашите бледи лица.

С теб към небето глави ще обърнем,

две горделиви, надменни сърца.

И на мълчание, казваш, играя,

че със света съм разумно на “ви”...

Ето, наопаки аз съм  -  до края:

груб шев и скъсани нишки, уви.

Искаше да съм съвсем откровена?

Голата истина искаше ти?

Виж я  -  добра е,  но обикновена  -

пустош, в която коприва цъфти.

Ах, ти отдръпна се, Душесмутител!

Няма да бъркаш в духа ми сломен!

Искам по-силно сега да гърмите,

болка, обида и гордост у мен!

* * *

Ето ме  -  от глава до пети, -

сякаш че съм старица проклета!

Като риба на сухо  -  тупти

и се блъска, и стене сърцето.

Нищо...Ще преживея вестта.

Улицата мирише на гара.

Бира, куфари и суета,

и машината  -  цялата в пара.

Пак не казвам аз всичко  -  нали?

Твоя град в картата ще изтрия!

О,  до зимата ще отболи...

Но през март болката ще надвие.

ТАТЯНА БЕК