“ О, Адаме, аз не ти дадох нито истинско местожителство, нито свойствен на тебе образ!”

Пико Де Мирандола

1...

Тя си спомняше: Мрак изначален,

и се носеше по водите Божи,

и внезапен лъч с болка очите прободе.

От небесната твърд тогава

се създаде кристалната сфера.

И земята, тревите, дървото, и семето плодно.

Помнеше още

и големите риби, небесните птици,

и влечугите как се плодяха,

а в Пашкула слети ведно мъж-жена  -

без жажда, език, и познание.

Помнеше още

като брадва свистеше остър въздуха

и Пашкула на две разполови,

динозаврите на скръбта със хищни очи

се изяждаха в чувства, и алчни желания.

Помнеше още

как се пръсна кристалната сфера,

после въздухът легна – спарен капак

над големите риби, небесните птици,

над влечугите с ципи раздрани,

над живота с лице изпохапано.

Помнеше още

как се свърши света от обятия,

как настъпи най-сетне и Края,

и бе мрак изначален, безпамет....

2...

В безвремието твоите неясни очертания видях,

в предмислието те почувствах  -  осезание за плът,

а в просветление обикнах образа ти сгърчен

в дървото със нефритовите плодове.

Припомням си

в мълчанието на Вселената, сама потъваща звезда

жената в мен извика: Виж, аз съм

голямата ти празнота! По въздуха се нося –

блуждаеща душа с очи на кукумявка,

мадона-грешница, с разцъфнали до кръв гърди,

със множество тела, приели формата на всяко цвете.

Вземи  - ти казах – глината и ме създай отново,

свободен скулптор формата ми сътвори!

В материята ми посявай Логоса,

създай от хаоса идеята за съвършенство...

В дървото със нефритовите плодове змията

пропълзя,

целуна със език очите. Ти ослепя.

И пипнешком отмина ме   -  слепец

заплувал вкопчен в мрачни океани...

3...

Когато в живота последен се вкопчихме с тебе

тъй както сираци в полите на мъртвата майка –

пак рухнахме в кал и безумие.

Когато душите ни плуваха  -  облачни птици,

в припадъчен гърч телата оставаха долу  -

змиорки, преплели опашки, езици и зъби.

Когато бе седмица страстна и цвете

забодено там в огледалния диск на нощта покълна  -

пак дива природата в нас избуяваше в сочни

бръшляни.

Когато с теб пиехме скръб и отрова във рай от

нещастия,

с лиричната хищност разголвахме всяка загатка  -

засищахме тази вълчица.

Когато в безвремие с тебе живяхме,

загубили усет за хора, пространства и мисъл  -

изпридахме нишки по-здрави от телени мрежи.

Когато в небето полека изтляваха бледите свещи

и дим се кълбеше, и падаше лепкав най-хладния

здрач  -

във кръв се обливаше утрото.

Когато умора в ръце, във очи и във устни остави

корема подут на вълчицата сита  -

пак нещо се вплете, полепна по кости и стави.

Когато телата ни  -  кротки овчици в градината

райска пасяха,

но толкова слети, че даже полъхваше вятър за смърт,

а вече в душите ни паяка всички прозорци зазида  -

...на паяжина  се  обесих.